Краят на въпроса

„По-хубав е краят на работата, а не началото ѝ; по-добър е дълготърпеливият, а не високомерният по дух.“ (Еклесиаст 7:8)

Дали защото „най-накрая свърши“ Соломон пише такива неща? Какво изразяваше той в издишването на такива думи, докато те трептяха по гласните му струни?

Би ли разгледал характера на Yahweh във всеки процес, любима? Би ли отдал удоволствието и болката, победите и пораженията, всички на делото на Неговите ръце?

Процесът никога не бива да завършва с примирение: „Просто трябва да го преживея.“ По-здравословна интроспекция би дала различен извод: „Yahweh е подредил това, за да отстрани някакъв идол в живота ми, да разруши крепост в моето его.“ Болката в мисловния свят винаги е равна на смъртта на неправилни привързаности към нещо във физическата сфера.

И така, заключението на въпроса е премахването на смъртоносни сраствания с нечисти неща; това е замисълът на свръхестествения процес. И тъй като замисълът е свръхестествен, заключението му ще има свръхестествени резултати: „Краят на работата наистина е по-хубав от началото ѝ! И търпението винаги е по-добро от гордостта.“

Yahweh е много търпелив в премахването на гордостта в теб, която всъщност те държи далеч от Него. Представи си голяма любов, която никога не отпада, единственият Му начин да обича, и после си представи как тази любов копнее да обгърне цялото ти същество. Но за да бъде истинска любов, тя няма друг избор, освен да чака (1 Коринтяни 13:4)!

Тази неизследима, съвършена любов, която копнее да те обгърне, чака търпеливо, докато всичко, което я отхвърля, бива премахвано отвътре теб. Всеки страх трябва да бъде изгонен, за да пребиваваш в съвършена любов (1 Йоаново 4:18). Всяка гордост отстъпва място на кротост; и всяко хвалене се обгръща в смирение (1 Коринтяни 13:4).

Слушай внимателно заключението на въпроса. Тъй като ти е дадено откровение за този модел, разбиране и мъдрост за този процес, можеш да участваш в свръхестественото; можеш да Го хвалиш и да благодариш дори по време на процеса (Псалм 100:4).

„В добър ден бъди радостен, а в зъл ден размисли: Yahweh е направил единия ден точно както другия, за да не открие човек нищо след себе си.“ (Еклесиаст 7:14)

И макар да не знаеш какво предстои, не е нужно да чакаш края на въпроса, за да Го хвалиш; краят ВИНАГИ е по-добър от началото!

Лична бележка: Както винаги, никога не чета размишленията, преди да ги отворя за редакция. Но онова, което се случи в живота ми през последните няколко седмици, е именно този процес. Действително съм си мислил точно това: „Просто трябва да го преживея.“ Броях дните до онзи ден, в който вече нямаше да съм „ЗАДЪЛЖЕН“ да седя пред компютъра часове наред, за да пиша и редактирам. „Просто ми трябват няколко почивни дни,“ разсъждавах.

Ръката, дланта и китката ми бяха в агония. Трябваше да сменям положението си и да преминавам от мишка на вградения тъчпад и после на външен пад и обратно. Стигна се дотам, че в който и да е ден трябваше да сменям между трите, само за да преживея деня, само за да управлявам пронизващата болка в китката си. „Само още няколко седмици, само още няколко дни,“ отстъпвах.

Но тогава Yahweh ми проговори. Той ми показа, че това беше моето „аз“, остатъците от моето его (гордост), което дращеше и се вкопчваше, за да задържи последната искрица надежда, че НЯМА ДА ТРЯБВА ДА УМРЕ.

Чувствах, че вече не мога да мисля ясно. След стотици последователни дни умът ми беше празен, вцепенен и в болка. Бях объркан, ядосан, депресиран и без мотивация. След стотици дни, в които бях 100% уверен в Неговото свръхестествено насочване за всяко размишление, всяка редактирана дума и всички стихове, които бях вдъхновен да добавя, изведнъж бях празен!

И все пак, всяка сутрин, когато се събуждах, за да прочета днешното размишление, онова, което идваше от привидно празен, вцепенен и без мотивация ум предния ден, беше напълно небесно и вдъхновено. Онова, което Той ми показваше, беше: „Нищо от теб, Джеф. Всичко от Мен! Винаги е било Аз.“

И тогава, на 361-вия ден от годината, само четири дни до края, докато седях да редактирам това размишление, номер 362, отворих, за да прочета „Краят на въпроса“! Всичко, което можах да кажа, беше: „О, Yahweh, Ти си верен и истинен. Ти трябва да растеш, а аз трябва да се смалявам.“ (Йоан 3:30)

И краят на въпроса наистина е по-хубав от началото му.