Моята Елиана

Трябва да знаеш в сърцето си, че както човек наказва сина [дъщеря] си, така и Yahweh, твоят Силен, те наказва. (Второзаконие 8:5)

И двете ръце на масата, тъмнозлатисти къдрици, разпилени върху тях. Само част от бронзовите ѝ лакти се показва.

„Елиана“, казвам. „Вдигни главичка, сладката ми.“ Натъжените ѝ очи и нацупените устни бавно се повдигат от ръцете ѝ. Докато разглеждам съсредоточено красотата ѝ, я питам: „Татко поправя ли те и те наказва, защото ти е ядосан, или защото те обича?“ Виждам как малките кафяви очички се вглеждат навътре, там където се събират мислите. Нацупените устни отговарят: „Защото ме обичаш?“

Несигурна дали е отговорила правилно, тя гледа как хващам ръцете ѝ и отвръщам: „Разбира се, че е защото те обичам. Винаги ще те обичам. Нищо никога не може да ме спре да те обичам все повече и повече с всеки изминал ден. Затова трябва да те поправям за непослушанието ти.“

Бързо претърсвам кътчетата на ума си и се питам защо изобщо би могла да се съмнява в любовта ми към нея. Защо изобщо би възприемала наказанието ми като гняв? Защо не разпознава поправянето ми като моята любов към нея?

Отговорът е доста болезнен и включва една от онези мисли, които всички бихме искали да заровим и забравим. Възможно е известно време да избягваш отговора, но не завинаги. Всички трябва да го посрещнем в някакъв момент. Тя възприема гняв, а не любов, защото моите действия са я научили на това. С радост мога да кажа, че това са минали действия, които Духът е поправил в мен, но въпреки това трябва да поема отговорността за посаждането на тези семена в нея. „Съвършената любов никога не отпада“, казва Писанието (1 Коринтяни 13:8), а аз със сигурност не съм обичал съвършено.

Има и друга страна, а тя е нейната част. Това също е нещо, в което всички се проваляме. Не успяваме да разберем съвършената любов, която Yahweh има към нас. Да, тя е малка, но скоро ще трябва да признае това, което всички трябва — страх. Всички се страхуваме от съвършена любов. Това е страхът, че тя наистина може да бъде достъпна, особено от невидимия Велик Аз Съм.

Често се опитвам да си представя Неговата любов — такава, която никога не ми се е гневяла. Макар да изразява чувства, Неговата прошка е налична през цялото време. Силният показва Своята собствена любов към нас в това, че докато бяхме още грешници, Месията умря за нас. (Римляни 5:8) Неговото наказание винаги е обхванато в съвършена любов. Копнеем съвършената любов да бъде реалност, а въпреки това се страхуваме от нея, може би защото, щом веднъж вкусим сладостта ѝ, ще осъзнаем колко безвкусно е всичко останало.

Тази е любовта, която искам моята Елиана да види в мен и да получи от мен. Но няма как да го направя, докато не съм я получил от Него. Обещал съм на своя Небесен Отец, че няма да се страхувам да опитам. Може би ще намеря смелостта да я приема. Може би и тя, и ти също ще намерите.

Единственото, което винаги съм искал, е да я обичам съвършено. А щом аз знам как да давам добри дарове, колко повече моят Отец на Небесата? (Матей 7:11) Това е съвършеният дар, Отче, моята Елиана да чува Твоя тих и нежен глас през всичките дни на живота си, шепнещ: „Обичам те, Елиана. Никога няма да те подведа. Винаги ще бъда тук, винаги ще те желая, винаги ще те ценя и винаги ще те поправям, за да можеш и ти да станеш съвършена в Моята любов. Винаги ще бъда толкова благодарен, че съм те създал и че ще съществуваш вечно.“

Защото помислете за Този, който изтърпя такава враждебност от грешници против Себе Си, за да не отслабнете и да не се обезсърчите в душите си. Още не сте устояли до кръв в борбата си против греха. И сте забравили увещанието, което ви говори като на синове: „Сине мой, не презирай наказанието на Yahweh, нито се обезсърчавай, когато Той те изобличава; защото когото Yahweh люби, него наказва, както баща — сина, в когото се радва.“ (Евреи 12:3-6 от Притчи 3:11-12)